Проблемът за "икономическия човек" днес придобива особена важност. Новият тип икономическа система го поставя на предно място. Въпреки това, той не намира сполучливо разрешение. Публикациите, свързани с него са рядкост; липсва цялостна и всеобхватна трактовка в неговото изясняване.

"Икономическият човек" е проблем за мястото му в обществото. Това място се определя от типа на обществения строй.

В България се установи нова ценностна система

Тя дава предимство на нетрадиционни принципи на икономическото поведение: егоизъм, корист, жажда и страст към трупане на пари. Средствата за масова информация всеки ден ни заливат с потресаващи примери за убийства, кражби, егоизъм, корупция. Възниква обаче въпросът - могат ли те да бъдат определящ принцип на социалното поведение? Къде остават другите добродетели - нравствено-моралните подбуди, солидарност, справедливост и пр?

Усилията на изследователите да разкрият мястото на човека в обществото не е нов. Древните са смятали, че не е важно коя собственост е по-продуктивна, а коя създава по-добри граждани. Много антични философи (Платон, Аристотел, Епикур, Софокъл, и други) - изразяват позиция не само към богатството и трупането на пари, но и към други нравствени добродетели (справедливост, честност, разсъдливост, морал, общо благо и общ интерес).

По-късно този проблем, за "икономическият човек", стана предмет и на други мислители - Хобс, Хелвеции - т.е., че страстта към пари, лична корист, егоизъм унижощава човешкото у човека. А Шопенхауер сметна за необходимо да посочи: егоизмът прониза всички сфери на обществения живот, че той за индивида е много по-важен отколкото всичко друго.

Смит и Рикардо не употребиха понятието "икономически човек". Те обаче, без да го назовават, някак си експлицитно го възприемаха. По-късно широко навлезе в икономическата литература, стана непоклатим принцип на неокласическата теория.

И това е обяснимо. Всяка теория има свой модел на човека в икономиката. Бедата не е в това, а в приемането на един и същ модел. Неокласиката не признава друг, освен този на "икономическия човек". Тя го превърна в свой главен обект на изследване, а предмет - неговите действия на пазара.

Идейните източници за това разбиране се коренят във възгледите на А. Смит: "Ние очакваме своя обяд не от благоволението на месаря, пивоваря и хлебаря, а от ревнивото им отношение към собствените им интереси. Ние се обръщаме не към тяхната хуманност, а към техния егоизъм, и никога не им говорим за нашите нужди, а за техните изгоди".

Тези мисли от неокласиката се приемат без уговорки, смятат се за всеобщи, универсални и че историческата динамика не е в състояние да промени тяхната същност и непоклатимост. Отстоява се тезата: всеобщият интерес е механичен сбор от индивидуални интереси; личният интерес - проява на всеобщия и средство за реализация на последния; обществото - механичен сбор от индивиди, т. е. изповядва се т. нар. атомизация на обществото.

Да видим, дали това е така. Първо,

не е вярна тезата, че всеобщият интерес е сбор от личните

Светът е толкова различен и така устроен, че сблъсъкът на интереси не винаги дава най-добър резултат. Цялото не е просто сума от частите, които го съставляват. Индивидуалният интерес всякога не може да бъде втъкан (вплетен) в общия, липсва механизъм за това. От тази гледна точка той не се превръща във вътрешна необходимост за реализация на всеобщия, а последния от своя страна на индивидуалния.

Интересите на хората са противоречиви и не дотам хармонизирани. Ако личният интерес се сблъсква с други, той може да бъде пречка за тяхното реализиране, тогава, какъв ще бъде общия интерес - всеобщо утвърждаване на личния, или всеобщо отрицание на този интерес.

На този въпрос Смит не дава отговор. Неокласическата школа - също. Ако виждането на А. Смит е оправдано от историческа гледна точка, то за неокласиката това не може да се каже. Тя стриктно се придържа към възгледите на Смит. Като преследва своите тесни егоистични цели (интереси), "икономическият човек" реализира общите. Ако това виждане се приеме, значи цялото общество е подчинено на користта и егоизма, станали движещ мотив на обществото и на индивида.

Имам чувството, че неокласическата теория в случая изхожда от законите на социалния дарвинизъм: разглежда човека преди всичко като биологическо същество, подчинен на ниски страсти и инстинктивни действия, подобни на тези на животните.

Човек е единство на биологичното и социалното. Като социално същество, той се намира в отношения с други същества, т. е. с други хора. Индивидуалното и колективното присъстват в живота на човека и обществото. Проблемът обаче е в тяхната мяра, която не е била една и съща през различните отрязъци от време. Капитализмът като система поставя на преден план егоизма на индивида: "всеки сам за себе си", "Бог за всички". Това обаче не може да се спази: човек, както посочих, е социално същество, работи и живее сред хора, не можеш да живееш в общество и да си независим от него. Щом е така, свободата на индивида трябва да бъде ограничена, тя трябва да се движи в граници, даващи възможности на другите за самореализация.

Ако този факт се пренебрегне, оптимумът между индивидуалното и колективното ще се разруши, резултатите ще бъдат плачевни.  Да се обърнем към близкото минало. У нас не се постигна синхрон между индивидуалните, груповите и колективните интереси. Индивидуалният интерес бе подчинен на всеобщия. Такова подчинение се допусна и за другите интереси, от което в крайна сметка пострада всеобщия интерес.

Целта на държавата е да съхрани всеобщия интерес на обществото, но такъв механизъм нямаше, особеният интерес не се вплете в общия, за да бъде средство за неговата реализация и обогатяване. Командно-административната система пречеше да се постигне синхрон между отделните групи интереси, по административен начин подчиняваше индивидуалните и групови интереси на обществените. Особеният интерес бе пренесен в жертва на всеобщия. Държавата обсеби особения интерес на предприятията и го подчини на своя. По-точно не тя, а бюрокрацията. Бюрокрацията не олицетворява всеобщия интерес, а своя и доколкото олицетворяваше всеобщия интерес той бе мним.

Това отслаби стимулите на хората към труд, те започнаха да гледат с неприязън към държавата, работеха против нейния интерес. Бюрокрацията, както се каза, своя интерес през призмата на всеобщия. Тя представя своя интерес за всеобщ. "Държавните задачи се превръщат в канцеларски задачи, или канцеларските задачи в държавни... Бюрокрацията е особено затворено общество в държавата" (К.Маркс, Фр. Енгелс). Всеобщата цел се подчинява на индивидуалната цел. Превръща се в средство за печалба и правене на кариера. Бюрократът е безотговорен, защото е властен (Петър Емил Митев). Демокрацията обаче може да го ограничи. Ако някой смята, че бюрокрацията ще изчезне с реставрацията на капитализма, или пък с прехода към т. нар. "демократичен капитализъм", това е илюзия. И при капитализмът съществуват бюрократични структури, интересите на които влизат в противоречие с всеобщия интерес.

Ако всичко това се облече в своята конкретика, ще видим че

командно-административната система узурпира държавата, подчини я на своите цели

вследствие на което държавната собственост се превърна в частна. По форма тя е държавна, обществена, но по съдържание е частна. Във връзка с това тезата на някои икономисти, че обществената собственост се е превърнала в ничия е неоснователно. Няма ничия собственост, тя все пак е на някого - на апарата, номенклатурата, върхушката. Не друг, а номенклатурата се разпореждаше с нея. Участието на хората в управлението на собствеността стана фиктивно, вследствие на което те се отчуждиха от нея. Това премахна вътрешните източници за саморазвитие на икономическата система. Унищожените вътрешни стимули се замениха с административно вмешателство и принуда. А без стимули не може да има развитие на системата. Без индивидуализация на интересите обществото е обречено на гибел.

Тези негативи на времето си съзря и Л. Троцки, а по-късно и М. Джилас. Новата упрявляваща каста не е изменила формата на собственост, създадена от пролетариата, тя не се използва в негов интерес, а в интерес на върхушката. Ако пътя на бюрокрацията да се домогне към властта не се прегради, рано или късно, ще се извърши социална революция, което ще измени формата на собственост, бюрокрацията ще се превърне в буржоазия. По тия причини върхушката ще се стреми да превърне държавните предприятия в частни, както и стана. Индивидуалните интереси се представят за всеобщи, а всеобщите стават индивидуални.

Тезата на А. Смит: "Ние се обръщаме не към хуманизма и никога не говорим за нашите нужди, а само за собствената си изгода" не може да бъде ръководещ принцип в човека, в него трябва да се търси не само егоиста, но и твореца, който изхожда не само от своите интереси, но и от тези на обществото, социалната група и класа към която принадлежи. Ако се приеме тезата на Смит, ние сме изправени пред алтернативата: остава ли човек такъв, какъвто е по времето на "невидимата ръка". Ако е такъв, това значи, че еволюция в икономиката и общественото съзнание не настъпва.

Теорията за "икономическия човек" не ни предпазва от гибелни идеи и доктрини" (Л.Ф.Мизес). Фактът, че е обхванала значителна част от умовете на обществения елит, както казава Мизес, още не значи че теорията не може да има деструктивен характер от гледище на своите резултати "Доктрината  може да бъде съвременна, модерна, може да получи всеобщо признание, но с това да не бъде не по-малко вредна за човешкото общество, на цивилизацията и изживяването".

Производството взето в своята абстрактна определеност е универсална форма на жизнена дейност на хората. "Родовата същност на човека" се възпроизвежда чрез него и посредством задоволяване на потребностите му. Но тази същност през различните стадии не остава една и съща, тя се конкретизира в различни форми: индивид, индивидуалност, личност. Между тях няма знак на равенство, или както казват философите, те не са еднопорядкови категории. Не всеки човек е личност, той става такъв при определени социално-икономически условия. Връзката човек - индивид - личност е взаимоотношение между всеобщо, особено и единично. Родовото начало присъства и ги интегрира в едно цяло, независимо от тяхната автономност и самостоятелност.

Оттук и въпросът: може ли користта, завистта, егоизмът, максимализацията на икономическата изгода да са определящи в поведението на човека. Да поясним това с пример. Историята познава случаи, когато много дейци на изкуството, науката, културата се ръководят от други принципи: удовлетвореност от работа, служене в името на общото благо, обществена полезност и пр. Нещо повече - много от тях са жертвали личните си средства, мизерствали са, за да постигнат целите си - писане на книги, рисуване на картини, научно-изследователска дейност и пр. Икономическото присъства, но то има твърде ограничена сфера на действие.

Този пример показва първо, че духовното производство не може да се впише в пазарните принципи. Второ, то е несъвместимо с главния постулат на "икономическия човек" - корист, егоизъм на всяка цена максимална изгода. Трето, творческият труд в духовната сфера, без да подценява икономическите мотиви, се подчинява на други социални подбуди. Личният интерес основан на пазара не е в състояние да произведе социално значими блага.

Има и нещо друго:

творческият труд да бъде начало на нова система

Това особено важи за т. нар. неоикономика, ново битие и ново течение в икономиката. Установяването на неоикономиката зависи не само от труда на творческата личност, но и от много други фактори.

Творческият труд е зародиш на бъдещи форми на производство (неоикономиката), но на този етап все още не се е превърнал в тяхна същност. Началото е само изходен пункт за утвърждаване на системата, която все още не е придобила цялостен и завършен вид. "Икономическият човек" при зрялата й форма няма да бъде централна фигура. Егоизмът, користта няма да са скелет и ядро на системата, тя ще се подчинява на други закономерности. Икономиката придобива друг облик и друго структурно равнище - неоикономика.

Ако се приеме тезата, че "икономическият човек" е всеобщ принцип на поведение в обществото, това значи, че човек за цял живот остава такъв, какъвто е. Това обаче противоречи на историческата динамика. В своето развитие той снема своята си едностранчивост и прераства в нещо друго. Користта, егоизмът, също търпят промяна, на преден план излизат други ценности - хуманност, справедливост, етичност.

Проблемът може да се постави в по-друга плоскост, разгледан в духа на еволюционната теория, той не издържа критика. Тя, както е известно, се опира на три кита: наследственост (генетически код), изменчивост, конкурентноспособност (естествен подбор). Нима користта, егоизмът, като генетическа заложеност не подлежат на промяна? При традиционната икономика, те не са били изявени, тогава не производството, а човекът е бил цел и самоцел на производството. Всичко се е извършвало в името на него.

Генетическият код не е нещо неизменно. По силата на ред обстоятелства той е в състояние да мутира, да се модифицира и да се предава в наследство. Науката доказа тази възможност с генномодифицираните продукти. В обществото възникват други социални норми, които чрез институциите могат да коригират поведението на икономическия човек и той да прерасне "в институционален" и друг човек. Не бива да се забравя и това, под напора на нови обективни обстоятелства, се пораждат нови, конкурентни теории. Старата теория престава да отговаря на историческата потребност, тя следва да слезе от историческата сцена и отстъпи мястото на друга по-съвършена. Това важи и за „икономическия човек".

Неокласиката прилага социално-биологически подход: социалното поведение на животните механично се пренася върху това на човека. Биологичното се екстрапулира в социалното, става атрибут на поведение на човека - егоизъм, агресия и др.

Това разбиране не може да се приеме по следните съображения: първо, биологичното присъства в социалното не непосредствено, а в диалектически снет вид; второ, по-нисшата форма на движеща се материя не може да обясни по-висшата (социалната), съдържа се в нея в пречупен вид, ако мога така да се изразя; трето, социалното поведение трябва да се обяснява не с биологически, а със социални закони. Иначе, ще бъдем свидетели на натуралистически подход.

Човек в своите действия се ръководи, както казах не само от икономически, но и от много други подбуди: среда, психологически климат, естество на работа, условия на труд, удовлетвореност, чувство на извършен дълг, наслада, стремеж към максимум щастие.

"Невидимата ръка" твърде много стеснява действията на човека, ако в разцвета на индустриалния капитализъм е била доминираща, днес нейните устои се подкопават. Неокласиката, обаче не отчита този факт, признава само един тип човек - "икономическият", но къде остава другият тип: човекът като носител на отношение, като субект на дейност, като гражданин и творческа личност, пропит с високо нравствени цели да прави добро на хората и на обществото. Лишен от тях, човек се превръща в своеобразен икономически робот, духовно деградира, става кръвожаден и алчен, аморален, потъпква идеалите на хуманизма.

Това особено важи за нашето съвремие и най-вече за духовната сфера. Трудът тук е уникален и невъзпроизводим, с голяма обществена полезност. Това, като че ли се пренебрегва от неокласиката. Тя се интересува единствено от гледище на парата (икономическата изгода). Трудът на художника, на певеца, изобщо на твореца се купува не като потребителна стойност, а като средство за извличане на печалба, действията на човека могат да бъдат в разрез с обществените ценности, но ако носят печалба са на почит.

Неокласическата теория обвърза икономическият човек с рационалността, разглежда го като максимизиращ потребител. Това разбиране има не само свои привърженици, но и противници: пълна рационалност не може да се постигне, човек под напора на обстоятелствата взима решения, които не са оптимални, но в името на строгата и чиста теория, този факт се пренебрегва.

Т. Ф. Найт, Г. Саймон, Дж. Стиглиц и др. отхвърляха идеята за неограничена рационалност. При неопределеност на условията достъпът до платеността на информацията е ограничен от много предвидими и непредвидими фактори. "Икономическият човек" не е способен оптимално да действа. При това положение имаме ограничена непълна рационалност.

Теорията за рационалните очаквания, обаче отрича този подход. Логиката се свежда до това: човек възоснова на своя минал и изстрадал опит е в състояние своевременно да се адаптира към външната среда и променилите се условия и от тази гледна точка да действа рационално. В това се съмнявам.

Животът е толкова сложен и противоречив

изпъстрен с неясноти и непредвидимости, че човек на основата на своя минал опит и изменилите се обективни обстоятелства едва ли може да взима оптимални решения. Теорията за рационалните очаквания е повече хипотеза, отколкото доказана теория. Без да навлизам в детайли ще посоча някои несъстоятелности.

Първо, икономическият субект не е в състояние да извърши точни прогнози за бъдещето; второ, той не разполага с нужната информация за очакваните промени в макросредата; трето, информацията е високоплатен продукт и не всякога човек има достъп до нея (дори и да разполага, защо хиляди фирми в страната банкрутират и се разоряват); четвърто, нима у нас протестите на млекопроизводители и животновъди се дължат на това, че те недостатъчно са запознати с теорията на очакванията; пето,   икономическите субекти  не са в състояние да познават закономерности на икономиката, нашите знания за тях са ограничени и недотам пълни; шесто, прогнозата може да се сбъдне, но и да не се сбъдне, тя има вероятностен характер и не ни предпазва от социално-икономически сътресение и нерационално взети решения.

Щом теорията емпирически не се потвърждава или издържа "проверовъчен тест", тя едва ли е най-удачна да обясни рационалността на "икономическия човек". Нужни са други конкуриращи теории. По този повод К. Попър отбелязва: "Може ли предпочитаността от гледна точка на истинността или лъжливостта - на някои конкуриращи универсални теории в сравнение с други да бъде оправдана по емпирични причини". И отговаря да. И в тази връзка продължава..."Всички наши теории се явяват и си остават догадки, предположения, хипотези". В рамките на рационалното една теория може да бъде предпочитана пред друга, стига тя по-добре да обяснява света. "Теоретикът по силата на ред причини се интересува от неопровергани теории, в смисъл че някой от тях са възможни истини. Той предпочита неопроверганата теория при условие, че тя обяснява успехите и неудачите на опроверганата теория".

Ако тези разсъждения се пренесат върху фона на разглеждания проблем, ще видим ограничеността на неокласическия подход по отношение мястото на човека в икономиката. Присъщият й методологически индивидуализъм е пречка проблема да бъде разглеждан в широта. Нито едно сложно събитие не може да се обясни с една единствена теория, то се нуждае от различни теории, доколкото това е  възможно.        Теория, която казва всичко, значи не казва нищо.

Л. Ф. Мизес изрази съмнение в прогнозата на историческите събития и човешките действия. Тя може да бъде относителна, а не абсолютна. Това значи, че действията на индивида в дадени моменти могат да бъдат рационални, а при други - не. В последно време философията оспорва детерминизма, историческата динамика се заменя с нелинейност. " В икономическата наука не съществуват постоянни съотношения между различните  величини. Следователно, всички получавани данни се явяват променливи или, също както  историческите величини" (Л.Ф.Мизес). При една скокообразна промяна, човешките действия не всякога са рационални, особено при хаос. Човек не може да се ориентира в обстановката, става сляпа играчка на стихията, действа по принципа "проба-грешка".

Има и нещо друго. При преход от по-прост към по-сложен ред на взаимоотношения нарастват факторите, които разстройват системата. Когато от стабилна се превърне в нестабилна, резултатите ще бъдат противни на очакваните. Ние може само да гадаем за тях. В детерминирания свят прогнозата може да бъде по-предсказуема и от тази гледна точка процесите да се поставят под контрол, доколкото това е възможно, но при нелинейния път на историческата динамика не винаги се получава.

В заключение: теорията за "икономическия човек" игнорира моралните принципи на поведение. Тя разглежда човека единствено през призмата на икономическата изгода, въздига го в ранг на всеобщ модел на икономическата система, игнорира всички други модели на човека в икономиката. Нашето съвремие, а също и бъдещето предявяват по-други изисквания на мястото на човека в икономиката, отколкото тези, които неокласиката третира.

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo